Skip to main content
Рецензия

Из „дневника“ на Вежди Рашидов

By септември 17, 2020ноември 3rd, 2020No Comments

Ще бъда откровен – много неща и събития не съм ги търсил, не съм ги и сънувал, не съм полагал никакви усилия. Те просто се случиха. Онова, което като дете съм мечтал неистово, бе единствено да стана голям художник.

В. Рашидов

През последните години Вежди Рашидов успя да се самоутвърди като една от онези личности, всяко публично явяване на която е способно да взриви общественото мнение. Да предизвика полярни оценки. В очите на мнозина той е авторитарен и  егоцентричен  грубиян, но и най-яростният  му опонент не отрече, че всякога е емоционален и откровен в мнението и позицията си, които защитава докрай. Така между „Осанна!“ и „Разпни го!“ вече повече от десетилетие протича кариерата на политика  – бивш министър на културата и настоящ председател на Комисията по култура в 44-тото народно събрание. Кариера, която той в нито един момент не направи опит да отдели от пътя на човека и твореца Вежди Рашидов.

Тъкмо такъв се явява и в книгата с лаконичното заглавие „Вежди“, която ще бъде представена на 24 септември в София. Изданието е на Университетското издателство, а автори са десетки приятели, съмишленици и колеги на Вежди Рашидов, с които се среща по пътя си на творец и политик. Съвсем логично в него присъстват и личните оценки и коментари на самия герой на книгата. Отпечатаният върху 352 страници корпус от интервюта, фотографии, лична кореспонденция и спомени представлява своеобразен дневник, в който Вежди Рашидов побира  фрагменти от своя емоционален свят. В увода на изданието сам той споделя: „В тази книга ще се опитам да разкажа за моя скромен и странен живот – понякога непредвидим, донякъде желан и много често нежелан житейски и творчески път. За нещата, които много често съм мечтал, и нещата, които не съм сънувал, че ще бъдат част от моя живот.“

И действително разказва – с една завидна лекота и непринуденост – за детството, студентските  години, израстването си в художествения живот у нас и утвърждаването като творец на международната сцена – много преди да го видим като министър на културата в годините след 2009 г. Не отсъства и разказът за семейството му. За най-близките хора до него, които не го изоставиха в моментите, когато имаше нужда от тях.

По страниците на книгата ще срещнем думите на Кеворк Кеворкян, Нешка Робева, Любомир Левчев, Виктор Пасков, Светлин Русев, Валентин Старчев,  Христо Стоянов, Анна Мария и Никола Гюзелеви, Стефан Цанев, Петър Стоянов, Магърдич Халваджиян, Емил Кошлуков, Йордан Радичков, Ахмед Доган и кой ли още не. Десетки са и имената на международни артисти и авторитети, включени със свои думи, отправени към Вежди Рашидов. Сред тях са скулпторът Сезар Балдачини, Джефри Андрюс (координатор на London Art Biennale), министърът на културата на Франция Фредерик Митеран, директорът на Лувъра Жан-Люк Мартинез и др.

Думите, написаните думи, имат коварната способност да остават като белези. Да преминават през епохи и катаклизми. Да свидетелстват безмилостно за онова, което е било преди. Да бъдат единствените улики за отношенията помежду ни. От дистанцията на времето думите започват да тежат като камъни. Със сигурност има личности, включени със свои думи в този „дневник“, които днес биха се отрекли от тях. Защото навярно и те, както и Георги Тошев, имат „проблем с решението му да бъде публичен по този начин [като политик]. Защото артистът има ателието, самотата, прямотата си. Политикът има друга роля – публичност, задкулисие, битки.“

Но тази книга не е за отреклите се от Вежди Рашидов, макар че и те не са лишени от внимание в нея, а за хората, които са били и остават до него през времето. Така в книгата, редом с думите, ще видим кадри от срещите му с Дамян Дамянов, Цветана Манева, Лили Иванова, Йорданка Христова, Татяна Лолова, Георги Мамалев, Теодоси Спасов, Кристалина Георгиева, Арнолд Шварценегер. А между словото и документалните кадри са пръснати репродукции на десетки творби на Вежди Рашидов. От студентските етюди, през първите скулптурни опити, до онези творби, с които днес го разпознава и публиката, и критиката.

Със сигурност немалка част от тези срещи, думи, творчески завоеавания и успехи, но и падения не биха били възможни без избора на Вежди Рашидов да стъпи на политическата сцена. Дали е грешка или победа? Навярно времето ще отсъди, макар сам аз да не вярвам, че времето може да е съдник. Съдници сме само ние, подвластни на своите страсти  и жестоката игра на случайността с нас.  Книгата „Вежди“ събира спомени и мисли, които, макар и селектирани, са достатъчни, за да открием дали изборът на главния герой, който в нито един момент не разграничи животите си на художник и политик, си е заслужавал.

Малко преди края на своя „дневник“ Вежди Рашидов пише изповедно: „Ужасният ми характер, силните ми амбиции, дори и селските ми комплекси за малоценност бяха един голям двигател, за да превъзмогна препятствията и да се опитвам да побеждавам, да вървя напред.“ За всичко това свидетелства книгата „Вежди“. Книга, която заслужава да бъде прочетена и която, сигурен съм, отново ще поляризира общественото мнение, което за пореден път ще маргинализира действителните творчески постижения на автора. Ще завалят обвинения за подбора на спомените, за прекомерна изява на собственото его на художника, за политическите пристрастия  и какво ли не още. Книгата обаче ще остане и след нас самите. Ще остане като свидетелство за нейния главен герой. Който може да е всичко друго, но не и страхливец. Каквито мнозина от нас не успяваме да не бъдем. Който, макар и съблазнен от изкушенията на властта, не се е отказал да бъде откровен и първичен. Който искрено вярва в думите, които изрича, в полезността на действията, които предприема. На което мнозина от нас, уви, сме неспособни.

ПВПетров

Leave a Reply

ДИЗАЙН: GNL MEDIA
ЗА ВЕЖДИ РАШИДОВ
ВСИЧКИ ПРАВА ЗАПАЗЕНИ 2019