В една акварелна портретна ретроспекция Вежди Рашидов ни среща със собственото си артистично движение във времето – от първите сериозни прояви на младия скулптор до произведенията на зрял творец. Опасна и рискова съизмеримост, в която, за щастие, младежкото самочувствие и опитът на годините се срещат в цялостния образ на нестандартен творец, със свой път и творческо поведение, със своя образна система – експресивна и остра като чувствителност, сурова и нежна като излъчване. Един непредубеден поглед върху тази портретна галерия, освободен от публичното митологизиране и демонизиране на автора, ще открие истинския скулптор, изграждан и роден върху културни пластове, в които архаиката, античността, езическите мистерии и уроците на модерната скулптура са нейният духовен и пластически дом. В този дом авторът е приел Сезар и Слона, Лячо и Емил Стойчев, Кръстан Дянков и Димовски, Петьо Блъсков, Георги Трифонов и Иван Кожухаров, познати, приятели и непознати и ги е дарил с авторската си неповторимост. Докоснати един път от скулптура, те са извън мимолетните страсти и пристрастия и принадлежат на трайния живот на пластическото познание.
Още с първите си работи в гранит Вежди откри себе си в една фигуративна образност, структурна и синтетична, която с годините и опита премина към остро експресивна форма, пространствена и жива, в която характерното и типологичното бяха изведени до знакова символика. Заедно с това времето, обстоятелствата и отговорностите до голяма степен успокоиха бохемската фриволност на автора и освободиха възприемането на скулптурата му от словесни клишета и публични комплекси.
Скулптурата по начало е изкуство на тишината. Тя няма нужда от думи и доказателства. Тя е извън служебни и административни постове и зависимост. Те могат да ѝ попречат, но не могат да я създадат. Вярвам, че вече от своя опит Вежди има основанията да бъде благодарен на съдбата, че го е дарила със сложен, труден и противоречив характер. А скулпторът, преди да бъде скулптор, е характер.
