„За нещата, за които много често съм мечтал, и нещата, които дори не съм сънувал, че ще бъдат част от моя живот. Всичко това е от желанието ми да го предоставя на моите приятели като разказ в снимки, в спомени на хората за мен – да разкрия част от всекидневието си, от доброто и злото, което ме е съпътствало цял живот…“
Така започва една наистина необикновено книга, озаглавена само с една дума ВЕЖДИ.
Книгата е житейската изповед на човека и твореца Вежди Рашидов.
Целият му живот сякаш минава като на филмова лента през страниците чрез неговите спомени, разказите на приятелите му, съученици и състуденти, поети, писатели и художници, с които съдбата го среща. Тя показва мястото на Вежди Рашидов в българското и световно изкуство, разкрива все още незавършилата негова битка да се докаже, да бъде най-добрият, да се съизмерва с най-добрите постижения на човечеството в областта на изкуството
Книгата е портрет върху 350 страници на луксозна хартия в голям формат на „Едно митично същество, чието човешко страдание, се стреми да разруши невидимата стена пред себе си“, пише Кеворкян и продължава: „Когато работи/беснее в ателието си, той няма нищо общо с всепризнатия персонаж – галантен и груб едновременно, когото можем да срещнем навсякъде“…
А началото е там, в Кърджали, където едно малко момче, непрекъснато рисува портрета на майка си. Свършва единия и започва нов. Иска да постигне съвършения образ на жената… После идва първият сблъсък със смъртта, сиропиталището, Художествената академия и неуморната, непрекъсната работа в ателието с глината и длетото…
Един човешки живот между радост и тъга, разочарования и успехи, между безсънни празници и денонощен труд, пълен с приятелства и предателства, над които свети една мечта – да сътвори красотата на света.
В този водовъртеж на времето Вежди се раздава – дарява обич и пръска любов, предизвиква завист и възторг, възхищение и омраза; стене от болка и плаче от радост; пада и се изправя и неуморно ражда птици, рицари, конници, еднороги и многороги същества, ключове, камбани, цветя, натежали гроздове, падащи листа и разцъфнали дървета.
Цялата палитра на земните страсти се преплитат в живота, в платната и пластиките на Вежди. А той върви през полето от житейски главоблъсканици без умора, с енергия, която сякаш няма край.
Едва завършил една изложба, започва друга, за да докаже, че дареният от Бога се съизмерва само със себе си.
„Чудех се понякога откъде имах тази енергия да побера целия свят, за да нося тази огромна тежест на времето, където беше моя живот. Не ме подминаха и радостите, не ме подминаха и човешките болки и мъки, не ме подминаха силните приятелства и силните предателства. И въпреки всички, въпреки трънливия път, който човек изминава, единственото нещо, за което не търся противовес, е любовта, която всички търсим от начало до края“, четем в тази негова книга-изповед
Цял живот Вежди води битки, повече от които сам ги предизвиква, понася удари, трупа мъдрост, но си остава оново момче, което тича босо в прахта, за да гони поредната си мечта. Сблъсъци със свои и чужди, с титаничните Светлин Русев и Стефан Цанев, но накрая винаги завършващи с подадена от него ръка.
Дори, когато е груб, и спонтанен, Вежди е искрен и затова лесно раним. Един сложен, труден и противоречив характер, с който съдбата го е дарила. Един бунтар по душа, който може да кипне от всяка неправда.
„Пази детето в себе си, но и единака пази“, му казва Йордан Радичков през 1994 година.
Колкото и да разтваря душата си пред нас, Вежди винаги оставя едно кътче, в което не допуска никого – там е неговият Бог, там е онази част от творческия му гений, която го прави различен от нас, там е тишината, в която се ражда вечното – изкуството. Там той е мистерия, опъната струна, по която минават пластовете на времето.
„Вежди е човекът-ключ към вратата, която няма да изчезне, много секретен, може би сакрален“ казва за него Любомир Левчев.
Да, Вежди е ключ към приятелства, които нямат цена, към обич, неподвластна на времето. Той е ключ, който отваря врати по целия свят – в Лондон и Токио, в Париж и Москва, в Дубай и Делхи, в Рим и Палма де Майорка, в Атина, Анкара и Ереван. Папи и патриарси, президенти и султани отварят за него покоите си, премиери и министри се захласват по изложбите му, колекционерите трупат пластиките и платната му.
Той е в ООН и в ЮНЕСКО, в БАН и Москавската академия на науките, той е по целия свят, където с цялата си душа може да рецитира открай докрай „Аз съм българче“ или с цяло гърло да изпее „Руфинка болна легнала““. Той е урок по родолюбие. Той е Родината, за която е готов на всеки да подаде ръка.
Той е „творец на вечността“, както го нарича колекционерът Педро Серра.
Вежди – със запазеното вече специално място във Времето!
Днес, с погледа назад към своите все още ненавършени 70 години, Вежди признава за най-голямото си богатство на живота си: „Седях на една маса с достойно хора, които няма кой да ги измести в близките 100 години от мястото им в националната култура“
Книгата на Вежди Рашидов разказва за всички тях.
А тази вечер той ще им се поклони за всичко това, което са преживяли заедно. 
