Слово на Красимир Линков
Тази вечер ще раздвояваме и разтрояваме една личност, която Господ е създал неделима.
Ще се възхищаваме на изкуството на артист от световна величина, ще се срещнем с чувствителната гражданска съвест на един публицист и политик, ще общуваме с човека по човешки в стремежа си да намерим общ език и да съпреживеем неговите съмнения и страсти. Всъщност ще изберем коя част от нас да разговаря с някоя част от него. На първо място, разбира се, рисуването и правенето на скулптура – духовното изживяване на Вежди Рашидов, положително е нещото, в което той си остава безрезервно. В този си образ той е специален Когато работи, тръгва на пътешествие и с идеята, и с модела си. Защото знае, че пътят е най-доброто място да опознаеш и себе си, и спътника си. Затова мисля, че значимата част от негово творчество е галерията портрети на негови съвременници или на такива значими личности, с които съдбата го е сближила духовно. Само няколко имена: Емил Стойчев, Георги Божилов – Слона, Енчо Пиронков, Йоан Левиев, Борис Димовски, Атанас Кръстев, Йордан Радичков, Светлин Русев, Сезар, Дечко Узунов, Петър Блъсков и други. Той прави дисекция – духовна и пластична, за да оголи и покаже видими връзки на личността с другите. Раздробява и размества формата, раздвижва повърхностите, разменя пропорциите, акцентира върху ракурсите, нарушава баланса и създава неповторима иконография. Магията на този процес властва във всяко едно пространство, в което попаднат работите му. Когато навлезем в залата с тези портрети на втория етаж, виждаме колко прецизно Вежди създава това общество. Донякъде дирижира отношенията на участниците вътре в него, въпреки че в повечето случаи те отдавна са обвързани духовно.
Освен всичко друго, Вежди ни учи как да гледаме на хората, какво да запазим във времето от многоликостта на техния образ, как да се свързваме с тях на интуитивно ниво и да общуваме с идеята, че и ние сме толкова забележими. Виждаме неговата потребност и морал да бъде предизвикателен, да отрече анонимността, да поеме отговорност, да изпита катарзис, заставайки едновременно на сцената и в залата. Вежди Рашидов се поставя в обществото, което вече е създал. Когато си съпруг, баща, приятел и гражданин, когато се тревожиш от същите неща, които вълнуват съседите, не е нужно да си гуру, за да бъдеш убедителен в познанието за живота, да бъдеш познат и приеман от другите.
Понеже за Вежди този кръг от образи не е цялата биография той прибавя безименни глави и маски, напрегнати тела, абстрактни форми, които задълбочават преди всичко неговата философия и след това пластичния му език. Философия, в която времето е спряло и въпреки препратките в културната ни история, няма нито минало, нито бъдеще, а само променящи се възможности, зависещи от волята на автора. И така стигаме там, откъдето трябваше да започнем – свободни рисунки, ескизи към скулптурни работи, акварели. В тях Вежди визуализира драмата на своя живот, без познатия патос, характерен за неговото слово. По-сложно, по-издълбоко, с наличието на едно разтърстващо откровение той разкъсва без звук части от духовната си плът така, както самотно разкъсва и замесва парчетата глина върху статива си. Така разкрива, че човекът и неговата болка живеят един живот.
И за да бъде още по-плътен образът на Вежди, нека разгледаме и част от неговата колекция западноевропейско изкуство. Събирана със страст, с отговорност за бъдещата съдба на тези творби, обгрижвана и споделяна, тази колекция няма претенция за методично изследване на западноевропейското изкуство, но има качествата на безценно попълнение на бедния фонд и слабото представяне на това изкуство в България. Разкрива още една страна от образа на Вежди Рашидов – да бъде ценител и пазител на културното наследство.
Автор: Красимир Линков, изкуствовед
Пловдив, 05.09.2019г.