Вежди, скулптор, респектиращ със сила на формата, която е богат а на детайли, остри и експресивни, приличащи на японска калиграфия – едновременно изящна и красива,излъчваща доброта.
Това е автор на изненадата – изненадващ с форма, чувствителност , сила и голямо богатство на темите.
Това го прави различен от това, което сме свикнали или искаме д а виждаме.
Вежди, ето че успя отново да ме раздразниш – търсил си ме да напиша няколко изречения за теб, без да помислиш с какъв труд ме товариш. Как в малкото думи ще вместя извървените пътища заедно, трапези и песни, изложби из страната и света – Варшава, Будапеща, Делхи, Париж, Москвa, Ереван, цяла Турция и къде ли не още…; морета – не, а океани от изпити горчивини, разочарования и радост; споделяне, спорове, скарвания и сдoбрявания; безсънни празници и денонощен труд; разминаване на гледища и спасяване или оцеляване, въпреки всичко и всички, на повече от тридесетгодишно приятелство, издържало превратностите на вeчно преходно време – самите ние, преходни в него, но предани на своя стремеж да оставим нещо създадено от нас, непреходно и след нас!
Животът предлага всичко на всички, но не всеки съумява да вземе от това, което му се дава. Вежди успя да изживее даровете на свободата – дарове, които не носят само щастливи полети, но и рани, и болки; не само вяра, а и уроци за устояване, благодарение на които като личност изпитва не само обич и уважение, но и омраза (но омразата на тези,които не могат)…
Седи Вежди, в най-ранния спомен от нашето приятелство, навъсен, нахлупил обсипана с прах капела; грее измръзнали от влажната глина пръсти на тенекиено кюмбе, щръкнало като черен щъркел в схлупеното ателие на улица „Зайчар“ – явно нещо в работата не върви; нещо си мърмори, заканва се – на кой, не знам, едва дочувам:
Ще го направя! Ще го направя!
Днес си отговарям просто:
Вежди направи като никой друг Вежди. Вежди постигна себе си.
Къде е мястото на Вежди Рашидов в нова Европа? Ако изходим от модерните стратегии за Европа, които би трябвало да се формират въз основа на основната черта,даваща облика на „Стария континент“ (уважение към разнообразието – мултиетнично,мултиезично, мултикултурно, мултиконфесионално), то приносът му е безспорен.Той е от тези, които допринасят за разнообразието в културен аспект на континента,разнообразие, което се базира на особената мъдрост, присъща на старите цивилизации:осъзнаването на най-висшето призвание, дадено на човека – неговата индивидуална неповторимост и уважение към характерното за всяка традиционна култура.Тази мъдрост е извън стремежа за унификация, продукт на „младите“ култури, или по-скоро белег на техен дълбоко прикрит комплекс към сътвореното до днес.
В момента в света на изкуството все повече се забелязват критичен поглед, симптоми на съмнение към основните постулати на модерността, оформени преди столетие и намерили своя завършек в Манифеста на Баухаус (Валте р Гропиус, 1883 – 1969) през 1919-та, в скептицизъм към „почитта към красотата на функционалността“, или красив и функционален е този предмет, който най-много се продава, скептицизъм към оформената философия на стандартизацията, според която силата на творците бе в гъвкавостта им спрямо консуматора, т.е. пазара. Тази философия не бе никога в чист вид приложена на Балканите – региона, в който се оформя Вежди Рашидов. И това бе не само защото в този регион никога не се появиха обективни предпоставки да се преживеят своевременно основите течения в модерното изкуство, а не като пост фактум. В Балканския регион и култура не можеше да се появи и „ready-made“ на Марсел Дюшан и това е може би един от най-големите шансове на творците от региона. За тях, дори за малцината от тях, които са били добре запознати с европейските процеси и са живели в европейските столици, авангардът винаги е бил по-скоро исторически факт в рамките на художествения живот. В тази част на света винаги са се отъждествявали каноническата концепция за естетическото и истината и това с малки изключения важи и до днес. Така нареченият „български трансформизъм“ (П. Рестани, Изкуство, 1996, 38-40) дори при съвършените си образци показва разминаване с европейските стилове от 30-те до 40-те години на ХХ век. Този „асинхрон“, характерен за културното развитие на периферията спрямо подаващите модата световни центрове, предпази българските творци от скепсиса относно развитието на световната култура по отношение на самата себе си, а оттук и на нейното бъдеще. И това е така, защото изкуството в Балканския регион и на Изток все още се възприема като цел и надежда много повече, отколкото като средство за размяна и стока. С други думи, изкуството не изостави своята първоначална мисия да генерирадуховни послания.
В този ред на разсъждения запазването на собствения глас, на характерните белези на чувствителността и художествения израз, е особено ценено в разнолика Европа. Локалният колорит и виталност, локалният мит – вътрешно присъщ на всяко изкуство, състави пъзела на разнолика Европа. И влизането на Вежди Рашидов в скулптурните колекции на големите музеи и частни галерии по света е доказателство точно за това какво отново се цени в съвременния свят на пластичното изкуство. А то е умението му да остане в рамките на фигуративната тенденция с римска филигранност на детайла, т.е. да запази пластичното дори когато разчленява формата и раздробява фактурата, да запази лиризма и експресивността дори и при най-драматичните решения. И още нещо, неговите пластики са изпълнени с обществено напрежение. Те са плод на човешко вълнение, на жива сетивност, те не носят белезите на институционализирането и това, смея да твърдя, се отнася не само за последните две десетилетия от творчеството му. Неслучайно във всеки камък Вежди Рашидов вижда човешка глава, фигура, усмивка или сълза и за него творчеството е най-красивата илюзия в света, а изкуството – най-красивата лъжа, без която човек не може да живее, а творецът да твори. Ако пък този творец знае докъде да спре в безкрайната игра, значи е разчел Божия знак.
Аксиния Джурова
25. 06. 2006 г., Варна
В една портретна ретроспекция Вежди Рашидов ни среща със собственото си артистично движение във времето – от първите сериозни прояви на младия скулптор до произведенията на 60-годишния зрял творец. Опасна и рискова съизмеримост, в която, за щастие, младежкото самочувствие и опитът на годините се срещат в цялостния образ на нестандартен творец, със свой път и творческо поведение, със своя образна система – експресивна и остра като чувствителност, сурова и нежна като излъчване. Един непредубеден поглед върху тази портретна галерия, освободен от публичното митологизиране и демонизиране на автора, ще открие истинския скулптор, изграждан и роден върху културни пластове, в които архаиката, античността, езическите мистерии и уроците на модерната скулптура са нейният духовен и пластически дом. В този дом авторът е приел Сезар и Слона, Лячо и Емил Стойчев, Кръстан Дянков и Димовски, Петьо Блъсков, Георги Трифонов и Иван Кожухаров, познати, приятели и непознати и ги е дарил с авторската си неповторимост. Докоснати един път от скулптора, те са извън мимолетните страсти и пристрастия и принадлежат на трайния живот на пластическото познание.
Според мен ти представляваш любопитна смесица от скептицизъм и избухливост, своеобразно добросърдечие и сърдечна нежност – вечните и неразделни качества на всеки значим артист. Само при по-близко общуване с теб може да се проникне в непонятните тайни на душата ти. По външност бихме могли да те сравним с един артист, търсещ своята истина – готов да я отстояваш с всички възможни средства, леко афектирана личност за всички идеи, които не влизат в твоя естетически кръг, ледена мантия, броня на ранима и извънредно чувствителна душа. Пламенна страст към доброто и красивото в живота, а под маската на егоизма – същата преданост към твоите приятели и любими идеи.
Друго ценно качество у теб е въображението – то никога не е преставало да се катери по стръмните висоти на съвършенството. Твои биха могли да бъдат доброто и злото, небето и адът.
Всички твои способности са подчинени на въображението и въображението определя тяхното място и тяхната стойност.
Видимата вселена според мен е само храназа ръката на артиста, който определя нейното място и значeние, вдъхновява порядък ихармония. Вежди, ти пламенно обичаш страстта и хладнокръвието, търсиш начин да ги постигнеш с всички възможни средства.Какво представлява в крайна сметка делото на един скулптор? Любов, отличнаерудиция, познание на тънкостите на занаята, силна и същевременно изящна форма, стремеж към съвършенство. Всички тези качества, като цяло и поотделно, представляват твоята гордост.В нашата плачевна епоха се създаде нова индустрия; тя немалко допринесе за утвърждаване на глупостта и кича в изкуството и за унищожаване на малкото божественинеща в българската пластична традиция. Затова аз съм дълбоко убеден, че твоите резултати са от най-високо качество, че си познаваем сред останалите артисти, че притежаваш свой кръг от теми, така добре прилягащи на твоя темперамент.Остани такъв, какъвто си, защото по-добре да те мразят за това, което си,отколкото да те обичат за това,което не си.
Емил Стойчев
18 март 2006, Париж
